Казахстан: Полицията засилва разследването на църква

Източник: Forum 18 News Service

1 Петрово 2:19-21

Защото това е благоугодно, ако някой от съзнанието за Бога претърпява скръб, като страда несправедливо. Защото каква похвала, ако понасяте търпеливо, когато ви бият за престъпленията ви? Но когато вършите добро и страдате, ако понасяте търпеливо, това е угодно пред Бога. Защото и за това сте призовани; понеже и Христос пострада за вас и ви остави пример да вървите по Неговите стъпки;

Полициятa в Казахстан е нахлула в Църква Благодат (Grace Church) в Астана по време на богослужението на 3 октомври, като част от продължаващо разследване. Членове на църквата са били държани в църквата през целия ден, докато полицията е претърсвала. От сейфа на църквата са конфискувани ценности, както и компютри, DVD-та и книги. Запечатано е помещението, в което е била разположена печатна машина. След това, полицията е поискала 11 членове на църквата доброволно да дадат кръвна проба за да видят дали в църквата се използват наркотици. По-късно, местна новинарска агенция е съобщила: „Полицията е установила, че по време на службата пастора на Църква Благодат е предлагал на посетителите червено оцветена напитка, която според експертизата на Центъра за изследване на медицински опиати съдържа субстанция от групата на фенолите, както и халюциногени.“

Да се молим членовете на Църква Благодат да останат верни в това интензивно изпитание.

Молитвената нужда може да бъде изтеглена тук.

Писмо от затвора

Помнете затворените, като че сте с тях заедно затворени, страдащите, понеже сте и самите вие в тяло. (Евреи 13:3) 

Международен ден на молитва за преследваната църква

Международен ден на молитва за преследваната църква

4 Ноември 2012 г.

„Венец вместо пепел“

„Да се погрижа за наскърбените в Сион,

да им дам венец, вместо пепел,

миро на радост - вместо плач,

облекло на хваление - вместо унил дух;

за да се наричат дървета на праведност,

градина на Господа, за да се прослави Той.“

Исая 61:3

"Молете се за нас ..."

Това е молбата на преследваните християни по света

Днес повече от 200 милиона християни по света страдат поради вярата си в Исус Христос. Всяка година, християни от над 130 страни застават в молитва за преследваните сестри и братя по време на Международния ден на молитва за преследваната църква. Присъединете се към милионите християни, обединени в молитва за нашите сестри и братя, които страдат поради изповядването на вярата си в Христос.

Международния ден на молитва за преследваната църква ще се проведе в неделя, 4 ноември, 2012 г. Ако не можете да се присъедините на тази дата, насърчаваме ви да изберете друга дата, на която да се молите за преследваните сестри и братя. Важното е да се МОЛИТЕ.

изтегли PDF тук

Йордания: Отвлечено е християнско момиче

Източник: VOM Sources

Псалм 129:4 (ББД 2005)

Но Господ е праведен; Той разсече въжетата на нечестивите.

Християнско момиче от град Фухейс (Fuheis) е билa отвлеченa от мюсюлмански фундаменталисти на 15 октомври, и е принуждавана да се обърне към исляма, споделят източници на Гласът на мъчениците. „Цялото население на Фухейс протестира за да я върнат“, споделя източникът на VOM (Voice of the Martyrs). Фухейс, който е на 12 мили северно от Аман (столицата на Йордания) е единственият град в Йордания, който все още е населен предимно с християни. Около 60 на сто от 20,000 население са гръцки православни християни. Останалите са мюсюлмани. Източникът на VOM споделя, че министър-председателя на Йордания посетил Фухейс за да намали напрежението, призовавайки населението да спрат протестите и да забравят за момичето. Но вместо това, жителите поискали той да напусне техния град. Отвличането на млади християнски момичета и принуждаването им да се обърнат към исляма се практикува в Египет, но не е широко разпространено в Йордания.

Да се молим това момиче да бъде освободено и правителството на Йордания да защитава правата на всички жители, а не само на мнозинството мюсюлмани. Да се молим също Йордания да предотврати разрастването на екстремизма в нейните предели.    

Молитвената нужда може да бъде изтеглена тук

До ОЕЦ

До Обединени Евангелски Църкви

Уважаеми членове на ОЕЦ, пастори и братя,

Съзнавайки важността на публикуваната от Комисията по досиетата информация относно принадлежността на настоящи пастори към органите на държавна сигурност и произтичащите от това дебати, не трябва да пренебрегваме факта, че църквата в България е изправена пред други, не по-малко сериозни предизвикателства, целящи ограничаването на нашата религиозна свобода, която трябва да бъде защитавана от всички нас заедно.

Без да омаловажавам ни най-малко проблема с досиетата, и още повече болката, която той поражда в сърцата на много вярващи, важно е тези дебати да приключат колкото се може по-скоро, за да можем всички ние заедно да съсредоточим усилията си и ресурсите си към актуалните теми свързани със системното потъпкване на християнските ценности и свободи и да предложим на обществото Библейско базирани решения на наболелите съвременни нужди.

В качеството ви на административно-координиращ орган на евангелската общност в България, няма друга подобна институция в страната, която да може по-ефективно да участва в решаването на подобни спорове. Като институция, работеща за утвърждаването на християнските ценности и съдействаща за регулиране на отношенията между евангелските църкви в страната, на вас ви е дадена и изключителната Божия благодат да работите в тази насока.

В тази връзка, на базата на дадения ви от Бог авторитет, очакваме вашата по-активна роля на Миротворец в спора между заинтересованите страни.

В Христос,

Преследваната Църква

изтегли в PDF тук

Седем християни са арестувани в Иран

Източник: Present Truth Ministries

2 Тимотей 1:12 (Съвременен превод 2004)

И заради това понасям тези страдания, но не се срамувам, защото познавам Онзи, в когото съм положил вярата си, и съм сигурен, че той може да опази онова, което ми е поверил, до онзи Ден.

Наши източници ни информираха, че на 12 октомври (петък), в 18:00 часа иранско време, седем членове на църква са били арестувани в Шираз, включително пастор Вахид Рогхангир. Те са имали молитвено събрание, когато служители на VEVAK (тайната полиция на Иран) са дошли в дома им за да ги спрат и са арестували вярващите. В момента седем християни са затворени в затвор N:100 на VEVAK.

Задържаните са:

Вахид Рогхангир (Vahid Roghangir)

Шус Сарайе ( Shoush Saraiee)

Ескандар Резае (Eskandar Rezaee)

Бижан Хагхигхи (Bijan Haghighi)

Мехди Амруни (Mehdi Amrooni)

Шахин Лахути (Shahin Lahooti)

Роксана Форугхи (Roxana Forooghi)

Молим ви да ги помните в молитвите си и да споделите тази нужда с други.

В Христос,

Брат Джейсън (Brother Jason)

Молитвената нужда може да бъде изтеглена тук

Плиний за християните

ПИСМО НА ПЛИНИЙ ДО ИМПЕРАТОР ТРАЯН И НЕГОВИЯТ ОТГОВОР

Източник: Плиний, Писма 10.96-97

Превод: http://rado76.wordpress.com/

Плиний Млади е бил назначен за легат на империята (Управител) в римската провинция Витания в северозападна Мала Азия през периода 111-113 г. след Христа.

Писмо от Плиний до император Траян:

Господарю мой,

Навик ми е да се съветвам с Вас винаги, когато изпитвам съмнения по даден въпрос. Кой друг би могъл по-добре да разреши моите колебания или да настави невежеството ми?

Никога не съм присъствал на процеси срещу християните, затова и не познавам прецедентите относно налаганите наказания и прилаганите мъчения. Не малко съмнения съм изпитвал по въпроса дали се прави някаква разлика при различните възрасти. Дали младите се третират също като възрастните? Дали отричането печели снизхождението или е все едно дали си се отрекъл от християнството, ако веднъж вече си бил християнин? Дали човек трябва да бъде наказан заради изповядването на принадлежност към това име или заради срамните постъпки, които го придружават?

Досега с хора, явили се пред мен с обвинението, че са християни съм постъпвал така: Питал съм обвиняемите дали са християни. Ако отговореха с “да,” тогава задавах въпроса втори и трети път, като ги предупреждавах за наказанието. Ако те постоянстваха в отговорите си, тогава заповядвах да бъдат отведени за екзекуция. Защото нямах никакво съмнение, че каквото и да беше това, в което те се признават за виновни, тяхното упорство и неотслабващо твърдоглавство във всеки случай заслужаваха да бъдат наказани. Имаше и други такива, поразени от същата лудост, които аз препращах в Рим, тъй като бяха римски граждани.

По-късно, както обикновено се случва, бедата се разпространи поради самия факт, че е била поведена борба срещу нея и други нейни разновидности привлякоха моето внимание. Беше ми разкрит един анонимен документ, съдържащ имената на много хора. Някои от тях отрекоха, че са християни или че някога са били. Под мое наставление, те се кланяха на боговете и с благовоние и вино отдадоха почит на образа ви, който аз заповядах да бъде донесен за целта, заедно със статуите на боговете. Те също така проклинаха Христос, а както съм информиран, хора, които наистина са християни, не биха могли да бъдат накарани да извършат никое от тези неща и затова аз приемах, че хора, които ги вършат, трябва да бъдат освободени.

Други, за които аз получавах информация, казваха, че са християни и след това се отричаха, т.е. искаха да кажат, че са били християни някога, но след време са престанали да бъдат, някои преди три години, други по-отдавна, един или двама преди цели двадесет години. Всички те също отдаваха почит на образа ви и на боговете и проклинаха Христос. Но те твърдяха, че тяхната грешка или провинение се състои единствено в това, че са имали навика да се събират в определен ден преди изгрев слънце и да рецитират на няколко гласа химн, възхваляващ Христос като Бог, и че са се обвързвали с клетва да не вършат никакви престъпления, а да се въздържат от всякакви кражби, грабежи и прелюбодеяния, от престъпване на клетва или нарушаване на договор, когато дойде време той да бъде изпълнен. След това те твърдяха, че навика им бил да се разотиват и след това да се събират отново в по-късен час, за да се хранят, но с храна обикновена и безвредна. А даже и това, казваха те, са престанали да правят след назначаването на указа ни, с който според инструкциите ви, забранявах всички частни организации; затова счетох за още по-належащо разследването на истинското състояние на нещата, като подложих на мъчение две робини, които наричаха “дякони.” Но не открих нищо повече от едно неестествено суеверие, което минаваше всяка граница.

И така аз отложих всякакво по-нататъшно разследване, за да се допитам до вас за решение. Случаят ми се струва подходящ за консултация, особено като се има в предвид броя на обвиняемите. Защото много хора от всякаква възраст, класа и от двата пола, биват обвинени, а и продължават да бъдат обвинявани. Това заразно суеверие се разпространява не само в градовете, но и по селата. Но аз смятам, че то може да бъде спряно и поставено в ред. Във всеки случай храмовете, които бяха почти изоставени, започват отново да бъдат посещавани. Обредните служения, които за дълго време бяха изоставени, се възобновяват. Фуражът за обрядните животни отново се продава добре, докато по-рано беше трудно да се намери някой, който да го купи. От всичко това може лесно да се заключи какъв голям брой хора могат да бъдат върнати в правя път, ако им се предложи възможност да се откажат от християнството.”

Отговорът на Траян

Скъпи ми Секундий*,

Ти си постъпил съвършено правилно при разрешаването на този случай, когато хората са се явявали пред тебе обвинени в това, че са християни. Наистина никакво общо правило не може да бъде изведено, чрез което да се установят постоянни норми на поведение спрямо тях. Те не бива да бъдат нарочно издирвани. Но ако бъдат задържани по това обвинение и осъдени, те трябва да бъдат наказвани, с изключение на всички тези, които отричат да са християни и доказват на практика това, като се заклеват в нашите богове. Такива хора трябва да бъдат помилвани въз основа на своето отричане независимо от съществуването на каквито и да е компрометиращи сведения в миналото. Анонимни документи, представени като доказателства, в никакъв случай не трябва да бъдат вземани под внимание. Това създава лош прецедент и е съвсем недостойно за епохата, в която живеем.

* Пълното име на Плиний е било Гаий Плиний Секундий

Кампания за освобождаване адвоката на п-р Йосеф Надаркани от ирански затвор

Иранският адвокат Мохамед Али Дадках, който се бореше в продължение на години за християнския пастор Йосеф Надаркани сега е в затвора. Той е осъден на девет години и е в един от най-опасните затвори в Иран, където е бит с камшик и глобен. Човекът, който защитаваше безплатно п-р Йосеф и рискува толкова много за свободата си, сега е в затвора и е в голяма опасност.

Адвокатът на п-р Йосеф Надаркани хвърлен в затвора

Хиляди души дадоха гласа си за п-р Йосеф веднага след присъединяването ни в Tweet за кампанията за п-р Йосеф. Стигнахме до милион всеки ден. Помогнете на адвоката на п-р Йосеф Надаркани.

Това ще отнеме секунди, за да се регистрирате в Tweet. Моля, помогнете за освобождаването на този човек, който се е борил неуморно за религиозната свобода.

Jay Sekulow

ACLJ 

Лаос: Християнски водачи са арестувани

Източник: VOM Contacts

Псалм 69:33 (ББД)

Защото Господ слуша немощните и затворниците Си не презира

На 11 септември, трима пастори и двама други християни от Лаос са били арестувани от местната полиция. Тримата пастори са били оковани с вериги и изпратени в областния затвор в град Фин, докато другите двама християни били изпратени до провинциалните лидери и два дена по-късно освободени. Тримата пастори са подложени на тежки условия в затвора – и тримата са с белезници, като единият от тях е с вързани глезени. Районната полиция е посетила домовете и църквите на пасторите, като е разпитвала членовете от къде църквите получават средства, защо са станали християни, и кои хора пасторите са довели при Христос. И тримата пастори остават в затвора, като двама от тях са сериозно болни.

Да се молим Бог да дава на пасторите сили и издържливост, докато бъдат освободени от затвора. Да се молим властите да им осигурят необходимото медицинско лечение.

Молитвената нужда може да бъде изтеглена тук

Jesus Our Worship Leader

JESUS OUR WORSHIP LEADER

The Mediating Work of the Son in Worship

Ron Man

“For there is one God,

and one mediator also between God and men,

the man Christ Jesus.” (1 Tim. 2:5)

“We have a great priest over the house of God.” (Heb. 10:21)

For believers it is often easier to conceptualize the present ministry of Christ in terms of His deity, which is understandable, given the fact of His glorified state, having “ascended far above all the heavens.” (Ephes. 4:10) Yet it is just as true that there is a Man who is now seated at the Father’s right hand, a fact which (as we will see) has profound implications for our worship.

Part of the paradox of the hypostatic union (the perfect fusion in Christ of undiminished deity and complete humanity) is that we have in one Person both Recipient and Giver of worship. In His perfect condescension and by virtue of the plan forged in eternity past among the members of the Trinity, the Son (as well as the Holy Spirit) have willingly given over to the Father the right to be the primary focus and recipient of worship; in fact, all through the earthly ministry of Jesus we find Him constantly in communion with the Father (whom He called His Father)[1] in worship and prayer. In that way He fulfilled the Law and modeled for us unsullied, untainted, full-orbed Manhood in relationship with the Creator.

Too often, however, we tend to unconsciously compartmentalize Christ and focus either on His deity or on His humanity-- largely because it is so difficult for our finite minds to grasp this perfect admixture of God and man. Hence, in His birth and earthly ministry we usually focus on His (albeit perfect) humanity, though of course punctuated here and there with hints of divine omniscience and miracle-working power. In His resurrection, ascension, current session in heaven, and coming victorious reign, we see profound expressions of His deity and glory. To be sure, we often make reference to the fact that our Savior intercedes for us before the Father (Rom. 8:34; Heb. 7:25); but is it not true that our concept is often that of a divine Savior who by grace has become our Advocate before the throne? All of this is true enough, but it is also true that His intercession is not only one of divine sympathy towards human creatures, but one of empathy  by “One who has been tempted in all things as we are, yet without sin.” (Heb. 4:15) We have a High Priest who has not only made an offering of Himself once of all for our redemption (Heb. 7:27; 10:12,14), but who continues in His mediating High Priestly ministry (“we have [not had] a High Priest” [Heb. 4:14,16; 8:1; 10:21], indeed “holds His priesthood permanently” (Heb. 7:24; cf. 5:6; 6:20; 7:7,17,25,28).

It is Thomas Torrance’s contention that, in reaction to Arianism (which affirmed the humanity but denied the deity of Christ), the early church began to emphasize the deity of Christ and to downplay, or virtually ignore, His humanity.[2] To that trend in the patristic and medieval church Torrance attributes the rise both of an overly centralized Eucharist (in some senses substituting in people’s focus and devotion for the living Christ Himself); the rise of prayer to Mary and the saints (since in the practical denial of a truly human Mediator in Christ, Christians were compelled to look to others , who in essence mediated between the worshiper and Christ!); and the development of a full-blown human priesthood to lead in worship (to substitute for Christ in that role).[3]

We still tend to give little attention to the humanity of Christ and the role it plays in our worship. We lift our praise to the Father, Son, and Holy Spirit, as well we should; our songs and litanies of worship are addressed primarily to the Father and to the Son, as the Spirit would expect and enable in His self-effacing role. But do we really understand that Jesus Christ in His glorified state continues to be the Perfect Man, and thus still embodies all that man was created to be? Since it is obvious that God made man to be preeminently a worshiper of Himself  (Rom. 1:21), since worshipers are what the Father seeks among mankind (John 4:23), it should be evident that in Jesus Christ as Perfect Man God has likewise found the True Worshiper: the Man who can truly approach God on His own merits, with a completely pure heart and conscience (Psalm 15:1-2), and offer up worthy praise.

It is not often recognized that Jesus Christ plays a crucial mediatorial role in our worship services; an  active  role, not just one as the subject and recipient of worship. As James Torrance has observed,[4] we are well aware that, through the Holy Spirit, Christ mediates the truth of God’s revelation to us through the reading of the Word, preaching, and other forms of proclamation; the Son has a mediatorial role in the communication of truth from the Father. But James Torrance also points out how neglectful we are of the other half of the mediatorial equation in worship: that Christ, as man, as the Perfect Worshiper, is the conduit-- nay, the embodiment of our worship in response to the truth of God. Christ’s perfect worship, His continual self-offering to the Father in adoration and communion, becomes the basis for our expressions of praise and worship;[5] we are “accepted in the Beloved” (Ephes. 1:6),  and likewise in the Beloved’s perfect offering of worship our offerings of worship are accepted as well.[6]

The Holy Spirit actuates our participation in Christ's perfect worship: “In the Spirit our prayer and worship participate in ways beyond our understanding in the prayer and worship of the glorified Christ.”[7] “The Holy Spirit enables us to enter through the veil of the flesh of Christ into the holiest, and connects us with Christ as He dwells in the immediate presence of God in unbroken communion.”[8] And, conversely, “the presence of His Spirit in us means that Christ’s prayer and worship of the Father are made to echo in us and issue out of our life to the Father as our own prayer and worship.”[9]

In light of these truths, it is a very serious error to follow a revivalist style of worship service, where the sermon is considered the raison d’etre for the entire undertaking, and all other constituent parts of the service serve merely to prepare for or to transition out of that proclamatory event.[10] In fact, the public proclamation and exposition of God’s Word is a crucial part of public worship (though, as White has pointed out, it is no excuse for the virtual disappearance of the reading of Scripture in most free church services[11]); preaching is a primary context in which Christ mediates the Father’s revealed truth to man. But if we neglect or downplay the importance of corporate response (singing, praying, reading, meditating, etc.), we do not only rob the people of God of a necessary and appropriate means of giving back to God a grateful reflection of His glory which they have apprehended in His word-- we actually risk interfering with a critical aspect of the mediating work of Jesus Christ! Not we could ever in any way interrupt or hinder the Son’s perfect communion with the Father; but we can indeed stand in the way of the complete expression of that communion in corporate worship.  The wonderful fact is that when God’s people join their hearts and voices in common acclamations of praise and thanksgiving, they are indeed expressing their redeemed humanity in its most pristine sense-- for it is then that we come closest to Christlikeness, as we emulate His constant orientation towards the Father.  But more than that, it is in Christ that our worship is dressed in His righteousness (sullied and imperfect in nature though we may be) and thus become an acceptable sacrifice to our Lord God (Rom.12:1). 

            We need to remember that in the New Testament’s emphasis on worship being life-pervading and decentralized (Rom.12:1; Jn.4:21-24; 1 Cor.10:31), it is merely reflecting the reality of Christ’s earthly walk and continued heavenly existence.  He was (and is) the True Worshiper for which the Father sought (Jn.4:23).  He did (and does) all to the glory of God. 

            And so Christ our Worship Leader (as James Torrance[12] refers to Him) stands before us as we lift our praise to the Father; we actually are allowed through the Spirit to participate in Christ’s ongoing communion with the Father.  This is true not only because Jesus the perfect sacrifice bought our redemption with His blood; but also because He always lives to make intercession for us (Heb. 7:25); and because as Perfect Man He represents us in continuing worship before the Father’s throne.  A sort of “Protestant transubstantiation” takes place as our feeble expressions of worship are taken up by Christ and transformed by Him and subsumed into His perfect offering of praise to the Father.  Christ is a Perfect Worshiper, and in Him we reap the benefits and blessings of joining in Perfect Worship--because we are dressed in Christ and in His perfect worship. 

This brings new meaning to the idea of “praying in Jesus' name” or “through Jesus Christ,” when we understand that our worship and prayer is made part of His own. Praying in His name is merely a recognition of that fact, that “He is the Offerer of all our worship to God.”[13] “Our worship of God takes place . . . through Jesus Himself as a worshipper of God, and worshipper in our place. Unless that is kept central, the liturgical language ‘through Jesus Christ our Lord’ or even ‘through Jesus Christ our Mediator and High Priest’ can easily degenerate into mere formulae to which we attach our own self-erected worship without the actual mediation of Christ in His vicarious humanity.[14]

“It is in this light that we are surely to understand the Lord's Prayer, Our Father, which He prayed as one of us and which He now puts into our mouth that we may pray with Him to His Father and our Father, and to His God and our God.”[15]

“Really to worship God, therefore, is to worship with Christ who worships with us and for us, and to worship with Him is to present His worship, the worship of His life which He offered in our place and on our behalf, and in which though with Christ in the one Spirit we are continually participant.”[16]

Implications for Our Worship

There are at least three enormous implications which may be drawn from this fresh perspective on what actually goes on in our worship services:

The first implication has already been discussed: We dare not shortchange or downplay those portions of the service where in fact Christ mediates our worshipful responses to the Father and makes them part of His own.  This is a crucial part of Christ’s continuing mediatorial work; and the Father is glorified no less by His Son’s living communion with Him in expression of believers’ praise, than by the Son’s work of mediating His truth to man.  It is by no means a matter of elevating man’s part above God’s; for it is only in Christ that man’s response becomes whole and holy and acceptable.  “Christ mediates the word of God to man and the word of man to God, and ministers the immeasurable love of God to man and the answering love of man to God.”[17]  But of course it all originates with the Father and is all perfectly mediated by Christ, so God is glorified in and through it all. 

The second implication is that our worship does not need to be perfect.[18] Ultimately there is nothing about the quality or excellence of our presentation which makes the worship any more acceptable to God.  Of course, one’s heart attitude is of great importance to God--and a sincere heart of worship will indeed strive to offer to God’s one very best as a means of glorifying the God of beauty.  But in the final analysis our

worship becomes acceptable to God because Christ offers it up a part of His own worship to the Father.

                       

“Our worship of God takes place . . . through Jesus Himself as a worshiper of God, and worshiper in our place.”[19] That is why we can approach in confidence (Heb. 10:19-22)—not because of the perfect choice of music or blend of styles or quality of performance; not because we presume to come completely devoid of impure motives or thoughts—but because we come in Christ: He stands in for us, as it were. “Through, with and in Christ we turn away in penitent self-denial from our own acts of worship and prayer in order to rest in the worship and prayer which our Savior has already offered and continues to offer to the Father on our behalf. . . .  We come to God with empty hands, stretching them out to receive what He puts into them, and so draw near to worship the Father with no other oblation than that of Christ Himself.”[20] A the hymnist William How put it, “we give Thee but Thine own . . .” All that we have to give Him to God in worship is what He has already given us in grace; and above all what He has given us, what is “His own” preeminently, is Christ Himself.

The point is that the quality (whatever that may mean) of our worship commends us to God no more than the quality of our redemption does.  We are not on a performance basis on one area any more than in the other--praise God! Rather it is Christ’s righteousness and Christ’s worship which is acceptable and perfect. “Having begun by the Spirit, are you now being perfected by the flesh?” (Gal.3:3).  How easy it is to ship in a sort of Pelagian approach to worship[21], and forget that God must be sovereignly involved if we are to present anything at all which will glorify Him.  And we must likewise beware of the idolatry of striving for excellence as an end in itself or for the sake of “good Taste.”[22]

It is not the excellence of our worship, but the excellence of Christ which makes our sacrifices of praise worthy and acceptable offerings!

The third implication is that there is no one right style or form for worship.  Jesus Christ our Worship Leader has taken innumerable forms of worship across the centuries and across the world and made them His own; He has been pleased to call men of “every tribe and tongue and people and nation” (Rev. 5:9) His brethren (Heb. 2:11), and hence to take up their expressions of praise into His own continuing and eternal communion with the Father.  That communion, and Christ’s mediatorial role in drawing true believers in to join Him in that relationship with the Father, are then constants of worship-- the true “regulative principle,” if you will.  “Worship and prayer are . . . primarily forms of Christ’s vicarious worship and prayer offered on behalf of all mankind in all ages.”[23] Because all true worship is in reality the worship of and by Christ, who is “the same yesterday, today, and forever,” (Heb. 13:8) the essence of worship never changes.

The forms, the music, the prayers may be long or short, complex or simple, traditional or contemporary or blended; as long as they are sincerely offered up, there is an incredible latitude (short of overtly sinful forms or styles) as to what materials our Worship Leader can draw into His mediatorial act of worship. Like the loaves and fishes, our music and other offerings are basic elements which the Master can choose to multiply to serve His own purposes. He can transform all kinds of raw materials into a fragrant aroma pleasing to the Father.

And so the message in our culture, and on every mission field in every era, must never be an invitation to join a particular group, or to dress a certain way, or to sing a set collection of songs—but must always and ever be an invitation to trust Jesus Christ and to worship the Father in spirit and truth through Him. There is much which is subjective and cultural about the practice of corporate worship in any age or place;[24] but the role of Christ as Mediator and Leader of our worship never changes. “When worship and prayer are objectively grounded in Christ in this way, we are free to use and adapt transient forms of language and culture in our worship of God. . . . Our worship and prayer are finally shaped and structured by the invariant pattern of Christ’s mediatorial office.”[25] That pattern consists of Christ’s mediating of God’s truth to the worshippers as well as His mediating of their response back to the Father.[26]

The greatest compliment ever paid to me as a worship leader (alas, only once or twice) was that I seemed to disappear, and only Jesus could be seen. Were that were ever so! But in a sense that is always the reality. Jesus Christ is not only present in our worship; He leads our worship. This transforming truth should surely change the way we view our participation in worship, our leadership in worship, our preparation for worship, and our esteem for worship. Jesus Christ is our worship: our Basis, our Means, our Leader, our Subject, our Strength, our Focus. “Worship and prayer are not ways in which we express ourselves but ways in which we hold up before the Father his beloved  Son, take refuge in his atoning sacrifice, and make that our only plea.”[27]

Perhaps we can now see more of the depths of Paul’s familiar statement in Galatians 2:20, as applying “both to our new life in Christ through Jesus, and to our new life of worship and prayer in Him”[28]:

“I have been crucified with Christ; and it is no longer I who live, but Christ lives in me; and the life which I now live in the flesh I live by faith in the Son of God, who loved me, and delivered Himself up for me.”[29]

“Through Him, then,

let us continually offer up

a sacrifice of praise to God.”

(Hebrews 13:15)

from Reformation and Revival

© 2000 Reformation and Revival Ministries

P.O. Box 88216

Carol Stream, IL  60188

www.reformationrevival.com

[1] Even after the resurrection He could speak in this way in a continued identification with His brethren (cf. Heb. 2:11): “I ascend to My Father and your Father, and My God and your God.” (John 20:17)

[2] “Arianism tended to force a heretical gloss upon the concept of the mediatorship of Christ, to which the Church became so sensitive that there was a widespread reaction against it, with the result that the human priesthood and mediation of Christ were pushed further and further into the background of worship.” Thomas F. Torrance, Theology in Reconciliation (Grand Rapids: Wm. B. Eerdmans Publ. Co., 1975), pp. 198-99. He draws on the work of Josef Jungmann, The Place of Christ in Liturgical Prayer.

[3] T. Torrance, Theology in Reconciliation, pp. 142, 202-4.

[4]James A. Torrance, Worship, Community and the Triune God of Grace (Downers Grave IL: InterVarsity Press, 1996), pp. 88-89.

[5] Ibid., pp. 15,17,20-21,43-67.

[6] The appellation of Christ in Hebrews 3:1 as “the Apostle and High Priest of our confession” may point to this two-way mediatorial ministry of Christ: God to man, and man to God, respectively (T. Torrance, Theology in Reconciliation, p. 210). Hebrews 2:12 gives an even clearer picture of Christ's twofold mediating ministry in worship:

“I will proclaim Your name to My brethren,  [God to man]

  In the midst of the congregation I will sing Your praise.”  [man to God]

[7] T. Torrance, Theology in Reconciliation, p. 184.

[8] Ibid., p. 140.

[9] Ibid., p. 209.

[10] Actually this tendency has arisen from at least two sources. One, as White points out, developed out of nineteenth-century revivalism in this country, from the formula used successfully in camp meetings and other evangelistic gatherings, where the speaker was indeed the main attraction and all that went before was consciously intended to “warm up” the audience. This approach was carried over (both consciously and unconsciously in different places, it would seem) more or less intact in to the worship services in what White calls the “Frontier” tradition of American Protestantism-- where it is still alive and well in many churches! (James F. White, “The Missing Jewel of the Evangelical Church” in Christian Worship in North America, A Retrospective: 1955-95 [Collegeville MN: The Liturgical Press, 1997], pp. 103-8)

The other strain comes from a quite different direction, namely the Reformed tradition. Here the exposition of the Scriptures has received due emphasis and honor, but sometimes to the extent that “we neglect the rest of the worship service (sometimes demeaningly called the preliminaries), and rest content, as the reformers never were, with infrequent communion.” (Stephen Farris, “Reformed Identity and Reformed Worship,” Reformed World 43:1&2 [Mar. & June 1993], p. 71) Hageman points out that Zwingli banned all music whatsoever from worship, and that were it not for Calvin instituting Psalm-singing, Reformed churches might still have none! Hageman offers a reasonable rationale for its use: “What is the proper place of music in a service of Reformed worship? To provide a suitable opportunity for the congregation to respond to the Word of God.” (Howard Hageman, “Can Church Music Be Reformed?” The Reformed Review 14:2 [Dec. 1960], pp. 19-20, 23-24)

[11]White, “The Missing Jewel,” pp. 108-9; John D. Witvliet, “At Play in the House of the Lord,” Books & Culture Nov./Dec. 1998, p. 25. “The sermon in no way replaces God’s word read for its own sake. . . . It is an amazing contrast to go from a Roman Catholic Sunday Mass with three full lessons from Scripture plus a psalm to a so-called ‘evangelical’ service with only a few verses read as a sermon text. . . . This ‘when convenient’ use of Scripture in most evangelical services is hardly different from similar use of Scripture in many liberal Protestant churches.” (James F. White, “The Missing Jewel,” p. 108)

[12] Thus translating leitourgos  in Hebrews 8:2. James Torrance, Worship, Community and the Tirune God of Grace, pp. 16, 63.   

[13] T. Torrance, Theology in Reconciliation, p. 184.

[14] Ibid., p. 211.

[15] Ibid., p. 208.

[16] Ibid., p. 209.

[17] Ibid., p. 210.

[18] How easy it is for professionally trained musicians to fall into this trap—especially those trained at secular institutions, where excellence of performance is usually the ultimate goal.

[19] T. Torrance, Theology in Reconciliation,  p. 211.

[20] Ibid., p. 212.

[21] J. Torrance, Worship, Community and the Triune God of Grace, p. 20. (There he also refers to such worship as “unitarian.”) Elsewhere he states that our worship can be “far more Pelagian than anything in Rome, by its all too inclusive emphases on what we do.” (“Covenant or Contract? A Study of the Theological Background of Worship in Seventeenth-Century Scotland,” Scottish Journal of Theology 23 [1970]: 75)

[22] By no means should this be taken as an argument against good music in worship, or careful planning and purposeful for worship.  But these so easily take on a life of their own that we must always be vigilant that the means toward the end of worship not becoming an end in itself. 

See this author’s “Excellence in Worship: A Means Rather than an End” (www.firstevan.org/music_for_worship.htm).

[23] T. Torrance, Theology in Reconciliation, p. 213.

[24] Calvin himself addressed this issue: “The Master . . . did not will in outward discipline and ceremonies to prescribe in detail what we ought to do (because He foresaw that this depended upon the state of the times, and He did not deem one form suitable for all ages). . . . Because He has taught nothing specifically, and because these things are not necessary to salvation, and for the upbuilding of the church ought to be variously accommodated to the customs of each nation and age, it will be fitting (as the advantage of the church will require) to change and abrogate traditional practices and to establish new ones. Indeed, I admit that we ought not to charge into innovation rashly, suddenly, for insufficient cause. But love will best judge what may hurt or edify; and if we let love be our guide, all will be safe.” (John Calvin, Institutes of the Christian Religion [Philadelphia: Westminster Press, 1960], 4:10:30 (p. 1208).

[25]T.Torrance, Theology in Reconciliation, p. 213.

[26] These two aspects of the dynamics of worship are sometimes referred to as revelation and response. See Gary Furr and Wilburn Price, The Dialogue of Worship: Creating Space for revelation and Response (Macon GA: Smyth & Helwys, 1998).

[27]Thomas F. Torrance, The Mediation of Christ (Grand Rapids: Eerdmans Publ. Co., 1983) pp. 97-98.

[28]T. Torrance, Theology in Reconciliation, p. 141.

[29] Christ Himself comes to dwell in us through His Spirit, associating Himself with us as worshippers of God, while remaining our Mediator, Advocate and High Priest in the heavenly sanctuary, and associating us with Himself in assimilating our prayer to His which has already ascended to the Father and continues to avail for us in His presence. Ibid.,  p. 182, drawing on the writings of the fifth-century Cyril of Alexandria (Commentary on the Gospel of John).

Изтегли цялата статия тук

Той те пази

Понеже ти си казал: Господ е мое прибежище, и си направил Всевишния свое обиталище, затова няма да те сполети никакво зло, нито ще се приближи язва до шатъра ти. Защото ще заповяда на ангелите Си за тебе да те пазят във всичките ти пътища. (Псалом 91:9-11)